Турция – произход и етнически състав

Развитието на генетиката в последните години спомага на ентографската наука да изясни произхода на съвременното население на Турция. Данните показват, че в по-голямата си част това население /някъде на около 60-70 %/ не е от т.нар. тюркски произход. Антропологическите измервания също показват, че на 60 % демографски „днешните турци” принадлежат към средиземноморския антропографски тип население, което не принадлежи към т.нар. тюркски народи свързани със Средна Азия (в Турция има установени също и други антропологически типове освен тюркските). Етнографските изследвания също показват, че „съвременните турци” са нееднородна компонентна смес от най-различни по произход и история етнически групи, което от своя страна превръща въпроса за произхода на турците в такъв за националната сигурност на Република Турция, особено в контекста на т.нар. „кюрдски въпрос“. Етническата пъстрота на територията на съвременна Турция обяснява в голяма степен провежданата от турската държава вътрешна и външна политика.

 

Населението на Турция се отличава с голямо етническо многообразие. В Турция има два мегаполиса – Истанбул и столицата Анкара.

Историческата ретроспекция на територията на днешна Турция показва, че по-голямата ѝ част през непрекъснат и продължителен период от над 15 века се състои от провинции на Римската империя и Византия, като е наричана по тази си характеристика от самите „турци” Рум, т.е. на турски „земя на ромеите” или „римска земя”.

Република Турция, която претендира поне в културен план за правоприемник на Османската империя, наследява многообразие от народности на територията си. Османската империя е теокрация и в по-малка или по-голяма степен наследничка на Византия, даже и в чисто историкогеографски план. Още във византийската армия са съществували корпуси от т.нар. туркополи, лека кавалерия, лоялна към кръстоносците, чийто произход би могъл да се търси в средите на стратиотите и акритите, формирали известните византийски банди. След завоюването на ислямските светини Мека и Медина, с изземването на плаща и знамето на пророка и останалите ислямски светини от Селим I (чиято майка е понтийска гъркиня от Трапезундската империя) от египетските мамелюци, османската династия се тотално поевропейчила. Всички валидета без изключение от 16 век насам били европейки. Известно е, че по времето на разцвета на Османската империя (16-17 век), до началото на 19 век, името „турчин“ било изключително обидно в рамките на империята, както никога дотогава през старото византийско време. Освен това за мюсюлманите в Османската империя по това време бил забранен достъпа до държавното управление и военна служба (да са членове на дивана и на еничарския корпус). През 17 век с властта на османците се разпореждала Кьосем Султан, нещо нечувано в тюркския средноазиатски свят. Единственото зарегистрирано, и при това изкуствено, заселване на огузки племена в района на Мала Азия (на която племенна общност според пантюркистката концепция претендират да се наследници днешните турци), било предприето по време на управлението на султан Ахмед II.

В този контекст, до началото на 19 век, да се търси пантюркистка основа в Османската империя е non sens, още повече, че имперските ѝ амбиции са насочени към районите на Кавказ, Месопотамия, Арабския полуостров, Египет и Северна Африка, но не и към Средна Азия, като основните външнополитически съперници на Османците се явяват Хабсбургите и Сафавидите.